Замислям се колко често просто стоя и наблюдавам живота отстрани.
Понякога нямам сили да изкрещя колко ме боли, защото съм изхабила всичко, за да пресъздавам изкуствена усмивка.
Понякога не мога да гледам усмихващите се хора, без да се разплача.

Понякога не искам днес да свършва, защото знам, че утре няма да успея да направя това, за което не събрах сили и защото знам, че утре ще съм още по-разочарована.
Понякога искам да унищожа всичко, до което съм се докосвала някога, за да не остане следа от съществуването ми и да изчезна безследно и завинаги.
Понякога искам да не съм обичала никога, защото така няма да познавам усещането за изтръгване на сърцето ти.
Понякога наблюдавам и просто дишам. Живея механично. Правя каквото трябва. Вървя. Срещам се с притятели и познати. Понякога просто дишам, облегнала се на стената със затворени очи и слушам.
Слушам забързаните хора...

Лаещите кучета....

Разплаканите деца....

Крещящите си един на друг, родители....

Падащите листа....

Умиращата природа....

Разбитите усмивки...

Стенещите души...

Понякога забравям да отворя очите си. Протягам ръце напред и просто тръгвам. Ориентирам се на къде да вървя по препятствията, които срещам.
Понякога пропадам в дупка, друг път в септична яма.
Понякога ме блъска кола, друг път трамвай.
Понякога прегръщам дърво, друг път отблъсквам човек.
Понякога, когато ме заболи отварям очи, за да видя тъмнината или заслепяващото ме слънце...
Понякога проглеждам, за да видя колко болка мога да понеса...
Понякога се изправям и продължавам...
Понякога се свивам и заспивам на улицата...
Понякога ме ритат, а друг път ме завиват...
Понякога срещам хора, които се усмихват и ме прегръщат...
Понякога ги отблъсквам....

Понякога....